Постинг
12.09.2015 14:17 -
Съвсем за малко..
Тя беше първата жена, в която се влюбих, макар и чисто повърхностно, без да я познавам. А как исках да я познавам...
Вече бях обикнала светлината в очите и, усмивката и, начина, по който се облича, как ходи. Всяко нейно движение бях обикнала. Обичах я, дори когато я нямаше. Исках да позная всичко от нея, исках да се влюбя и в това, което в бъдеше би ме вбесявало в нея, в недостатъците и.
Запознах се с нея в тъмен, претъпкан бар с няколко масички и малко място за танци, но за сметка на това много място за пиене. Влизайки вътре тя беше първото нещо, което видях, и което в последствие търсех където и да отида, с който и да съм. Разговорите ни бяха малко и кратки, но аз обикнах и гласа и, и исках да го чувам всеки ден.
И така, всеки път, когато ходех в проклетия бар, дърпах Късмета си за ръка (Надеждата винаги идваше с мен, не чакаше и да я питам) - дали тя ще бъде там или не. И когато той решеше да остане вкъщи, аз естествено, не я виждах, но тихият глас на Надеждата ми шепнеше в ухото всеки път, когато чуех, че вратата се отваря. Както и да е, естествено, като почти всяка първа любов по света, и тази беше разочароваща. Тя не допусна да я опозная, не желаеше да излиза с мен, дори разговорите не вървяха добре, тъй като всеки път щом се стигнеше до там, кръвта от цялото тяло се качваше в мозъка ми и просто блокираше какъвто и да било мисловен процес.
След като, в продължение на месеци, всеки мой опит да я впечатля (говоря за такива опити, които понякога си граничеха с обсурдността) биваше овенчан с неуспех, аз най на края се отказах. И това беше най-трудното отказване в живота ми. Беше отказ от самата същност на Живота. Ходех на работа, прибирах се, хранех се, посещавах лекции. И това беше всичко. Не говорех. Единственото нещо, което правех с хората около мен е да отговарям на зададени от тях въпроси, без дори да се замислям дали отговорите са задоволителни спрямо въпроса или не. Прибирайки се вкъщи, единственото нещо, което чувствах като нужда да направя, беше да отида в леглото и да се завия през глава, колкото и банално да звучи в такива ситуации. Спях ужасно много, доста повече отколкото обикновено, тъй като усещах, че времето така минава по-бързо - а за да премине човек през такава една криза, нали му трябва време... Аз просто бях решила да проспя дните, седмиците от времето, което ми беше дадено да преодолея тази любов. Не се получи. Когато се събудих, вече след няколко седмици прекарани в сън, напрежението беше все още там, нараненото самочувствие в следствие от отхвърлянето също беше там, там беше всяка дума от малкото, кратки разговори, които с нея бяхме провели, в главата ми кънтеше нейният глас, въображението ми още рисуваше всяко нейно движение, всеки жест и мимика. Но осъзнах колко комично е как човек може да те докара до лудост, само защото не ти позволява да го познаеш, а това е всичко, което искаш.
Като че с лека ръка опитах да избутам от съзнанието си, да притъпя всички тези близки спомени. Въпреки, че бях ядосана (по-скоро на себе си, отколкото на нея), все още имах непреодолимата нужда да я виждам. Ето защо, смешно или не, продължавах да ходя в забутания, малък бар с много място за пиене, само с Надеждата, че тя ще бъде там. Само за малко да я погледам, докато си допия бирата.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3
Архив
